Постинг
12.12.2008 19:29 -
People always Leave...
Седеше на жп-гарата. Чакаше - какво и тя всъщност незнаеше. Някой , някоя , някого. Искаше да си възвърне тръпката от живота, отново да усети пеперудите в стомаха си. Копнеж , красота , желание. Липсваха и. Търсеше ги. Може би тях чакаше на тази гара.
Дойде първият влак , пътуващите заслизаха. Огледа се - никой познат, приятел, роднина. Натъжи се. Защо? Незнаеше. Струваше и се , че е наблюдавана. Обърна се , зад нея нямаше никого. Разбира се. Какво очакваше ? Да намери красив мъж или жена , с която да говори за момичешки работи ? Да. Всъщност това искаше. Да проведе разговор с някого. От толкова време седеше на гарата , влаковете минаваха и заминаваха. Ни познат , ни никой, който да и направи впечатление. Потупаха я по рамото.
- Хей, здрасти красавице, мина цяла вечност от както не съм те виждал! Как си , как я караш ?
- Ъ , хей , здрасти, добре , благодаря изглеждаш страхотно дори с 5 години отгоре. А ти как си ?
- Ами карам я някак си , благодаря. Чакам влакът. Заминавам на командировка. А, ето го и него, обади се някой път да се видим.
- Да, непременно , приятен път и работа !
- Благодаря...
Кондукторът свирна и влака потегли. Вървеше и релсите свиреха зловещо. Имаше пушек навсякъде. Ако бе сама на гарата , може би щеше да си внуши , че се намира във филм на ужасите. Беше я страх. Но продължаваше да стои и да чака.
Пристигна друг влак , отново заслизаха пътници. Този път видя познато лице. Мъжко. Първата и любов. Разпозна го, въпреки че може би бяха изминали повече от 12 години. Спомни си прекрасните мигове с него , улиците кръстосвани късно вечер, пейките обикаляни .... После се сети как се разделиха, но дори това не успя да помрачи хубавата носталгия , която я обзе. Той прекара поглед по нея , но не я позна. Така или иначе пак бяха заедно някъде, дори това да бе жп-гара и толкова кратко време, части от минутата...
Продължаваше да студува на зловещата гара. Не си отиваше. Искаше да срещне топлота , поне малко на това студено място.
Оглеждаше подробно всеки слязъл , качил се, изпращач. Никой. Ни помен от познати. Но стоеше там и не мърдаше от мястото си. Реши да запали цигара , за да се стопли. Пушека , който издишваше замъгляваше въздуха все повече. Мъглата бе предостатъчна.
Изведнъж съзря позната физиономия, позната до болка, неприятна болка. Защото има и приятни болки , но тази определено не беше такава. Майка и. Отново не бе предупредила , че ще пристига в града, разбира се няма как една майка да не разпознае дъщеря си. Усмихна се и я дари с голяма топла прегръдка. Лека и едновременно тежка , силна вълна с майчина топлина я обзе. Стана и приятно.
- Здрасти , маме. Мен чакаш , нали ?
- Здравей , не , дори незнаех , че ще идваш.
-Мхм. Ми добре , айде ще се видим в апартамента. Чакам те там.
Замина.
Всеки пристигаше при нея и заминаваше.
Всеки си тръгваше от нея. Заминаваха, махаха се от гадния град , в който живееха, всеки по различна причина.
Всички си отиваха от нея.
Но тя продължаваше да чака с надежда.
Защото надеждата умираше последна , но и надеждата бе знак за отчаяние...
Дойде първият влак , пътуващите заслизаха. Огледа се - никой познат, приятел, роднина. Натъжи се. Защо? Незнаеше. Струваше и се , че е наблюдавана. Обърна се , зад нея нямаше никого. Разбира се. Какво очакваше ? Да намери красив мъж или жена , с която да говори за момичешки работи ? Да. Всъщност това искаше. Да проведе разговор с някого. От толкова време седеше на гарата , влаковете минаваха и заминаваха. Ни познат , ни никой, който да и направи впечатление. Потупаха я по рамото.
- Хей, здрасти красавице, мина цяла вечност от както не съм те виждал! Как си , как я караш ?
- Ъ , хей , здрасти, добре , благодаря изглеждаш страхотно дори с 5 години отгоре. А ти как си ?
- Ами карам я някак си , благодаря. Чакам влакът. Заминавам на командировка. А, ето го и него, обади се някой път да се видим.
- Да, непременно , приятен път и работа !
- Благодаря...
Кондукторът свирна и влака потегли. Вървеше и релсите свиреха зловещо. Имаше пушек навсякъде. Ако бе сама на гарата , може би щеше да си внуши , че се намира във филм на ужасите. Беше я страх. Но продължаваше да стои и да чака.
Пристигна друг влак , отново заслизаха пътници. Този път видя познато лице. Мъжко. Първата и любов. Разпозна го, въпреки че може би бяха изминали повече от 12 години. Спомни си прекрасните мигове с него , улиците кръстосвани късно вечер, пейките обикаляни .... После се сети как се разделиха, но дори това не успя да помрачи хубавата носталгия , която я обзе. Той прекара поглед по нея , но не я позна. Така или иначе пак бяха заедно някъде, дори това да бе жп-гара и толкова кратко време, части от минутата...
Продължаваше да студува на зловещата гара. Не си отиваше. Искаше да срещне топлота , поне малко на това студено място.
Оглеждаше подробно всеки слязъл , качил се, изпращач. Никой. Ни помен от познати. Но стоеше там и не мърдаше от мястото си. Реши да запали цигара , за да се стопли. Пушека , който издишваше замъгляваше въздуха все повече. Мъглата бе предостатъчна.
Изведнъж съзря позната физиономия, позната до болка, неприятна болка. Защото има и приятни болки , но тази определено не беше такава. Майка и. Отново не бе предупредила , че ще пристига в града, разбира се няма как една майка да не разпознае дъщеря си. Усмихна се и я дари с голяма топла прегръдка. Лека и едновременно тежка , силна вълна с майчина топлина я обзе. Стана и приятно.
- Здрасти , маме. Мен чакаш , нали ?
- Здравей , не , дори незнаех , че ще идваш.
-Мхм. Ми добре , айде ще се видим в апартамента. Чакам те там.
Замина.
Всеки пристигаше при нея и заминаваше.
Всеки си тръгваше от нея. Заминаваха, махаха се от гадния град , в който живееха, всеки по различна причина.
Всички си отиваха от нея.
Но тя продължаваше да чака с надежда.
Защото надеждата умираше последна , но и надеждата бе знак за отчаяние...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 233
